ТЕМИТЕ В БРОЯ:
ДУХОВЕН ЖИВОТ
Георгиос Мандзаридис: Умната молитва → стр. 1,6
ГЛАСЪТ НА СВ. ОТЦИ
Св. Симеон Солунски: За Иисусовата молитва → стр. 6
ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ
Прот. Йоанис Романидис: Фундаменталната разлика между Изтока и Запада → стр. 1,4-5
ПРАВОСЛАВНА ДОГМАТИКА
Прот. Йоанис Романидис: Филиокве → стр. 2-3
ДУХОВЕН ЖИВОТ
Схиархим. Емилиян Симонопетритски: Радостта - гибел за скръбта (продължение от бр.12) → стр. 7-8
ПРАВОСЛАВЕН РЕЧНИК
Анула Христова: Разлика между Велик събор и Всеправославен събор → стр.8
/Абонамент за печатното издание/
Умната молитва
Книгата “Умотрезвено съзерцание”, творба на неизвестен светогорски монах от изминалия век, започва с думите: “Господ наш Иисус Христос казва в Своето божествено и свещено Евангелие: “Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Йоан. 7:38). Тоест, онзи, който иска от сърцето му да блика като от някакъв вечен източник тази жива вода на Светия Дух, нека се бори да постигне в сърцето си умнoсърдечната молитва, която е: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме” (Анонимен исихаст, Νηπτική θεωρία).
Тази умнoсърдечна молитва се нарича още Иисусова молитва, защото по своята същност тя се състои в призоваване на Неговото име. Нарича се още еднофразна молитва, защото се ограничава в една фраза. А тъй като тази фраза напомня и молитвата на Митаря от известната евангелска притча (Лука. 18:13), назовава се и Митаревата молитва.
Христос е съвършен Човек и съвършен Бог. Призоваването на Неговото име е призоваване на Божието име. Разбира се, Богне може да бъде ограничен в някакво име. Но пък Божието Откровение в света, и особено Божието Въплъщение, бива означавано с имена, които изявяват Божиите действия. И ако човек в хода на земния си живот си повтаря името на любимо лице, то още по-естествено е да прави това в духовния си живот с името на Господа Господа (вж. Архим. Софроний, Η ζωή Του ζωή μου, Солун 1983 , σ. 152-4).
Призоваването на Христовото име води своето начало още от времето на земния живот на Иисус Христос. Когато слепецът от Йерихон разбрал, че Иисус минава наблизо, той започнал силно да Го призовава, като викал: “Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” (Лука. 18:38; Марк. 10:48)...
За Иисусовата молитва
Тази Божия молитва, състояща се в призоваване на Спасителя, е следната: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме. Тя е и молитва, и обет, и изповядване на вярата, подателка на Светия Дух и божествените дарове, очистване на сърцето, изгонване на бесовете, вселяване на Иисуса Христа, източник на духовни разбирания и духовни помисли, опрощение на греховете, лечителка на душата и тялото, подателка на божествено просвещение, кладенец на милостта Божия, ходатайка за откриването на Божиите тайни на смирените, единствена спасителка, носеща в себе си името на нашия Бог - и то е единственото Име, с което към нас Го призоваваме - името на Сина Божий Иисус Христос. Защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим, казва апостолът (Деян. 4:12)...
Фундаменталната разлика между Изтока и Запада
Европейските и американските историци представят разрива между Източната и Западната християнска църква като нещо неизбежно, възникнало вследствие на т.нар. разделение на Римската империя на “Източна” и “Западна”, дължащо се на предполагаеми езикови и културни различия и на повърхностно представеното различие между легалистичния Запад и абстрактния Изток. Доказателствата недвусмислено сочат, че подобни опити да се обясни разделението между Изтока и Запада са крайно повлияни от предубежденията, наследени от културата на франките, както и от многовековната пропаганда на франкското (предимно немското) папство. Доказателствата недвусмислено разкриват наличието на национално, културно и дори езиково единство между романите на Изток и Запад, което се съхранило до онзи момент, в който римските папи били изместени от франките. Ако франките не бяха превзели папството, голяма е вероятността поместният синод на Римската църква (чийто предстоятел бил римският епископ - папата), избран съгласно чл. 769 от Изборния закон на Осмия вселенски събор от 879 г. (това е Великият събор на св. Фотий срещу главенството на папата - бел.пр.), да беше останал и досега. И тогава нямаше да възникнат съществените различия между папството (Римската патриаршия - бел.ред.) и останалите четири (православни) патриаршии на Римската империя.
Само че историческите събития се развили по друг начин. Франките отцепили папството от (православния) Изток. Така че днес, когато говорим за възстановяване на единството между разделените християни, ние сме изправени пред историята на именно това отцепване.
В началото на VIII в. срещаме първите наченки на разцепление в християнството. В западноевропейски източници ние откриваме сепарация между “гръцкия Изток” и “латинския Запад”. В ромейски източници същата тази сепарация съставлява схизма между франките (съюз от германски тевтонски племена, обитаващи долната част на рейнската граница и които до началото на VI в. завладели по-голямата част от Франция, държавите на юг от нея и земите на днешна Германия - бел.ред.) и римляните...
Филиокве
Исторически контекст
Франките (съюз от германски тевтонски племена, вж. I лекция, стр. 1, бел.ред.) умишлено започнали да провокират доктринални различия между източните римляни (православните) и западните римляни (римокатолиците), за да разцепят народното и църковно единство на римския народ. Именно поради тяхната целенасочена политика въпросът за filioque-то приема необратими измерения. Така възприемането на западните и източните римляни като един неделим народ, верен на римската християнска вяра, формулирана от Вселенските събори проведени в източната част на империята, напълно изчезва при историците от германски произход, като те упорито започват да назовават римляните на Изток “гърци” и “византийци”. По този начин умишлено бил създаден историческият мит, че св. Отци на Църквата в западната част на Римската империя и франките, ломбардците, бургундите, норманите и т.н. представляват една продължителна и непрекъсната линия от “латински” християни, ясно разграничени и обособени от митичното “гръцко” християнство. Съответната рамка, безрезервно приета от западните историци, вече векове наред е “гръцкият Изток и латинският Запад”.
Мащаби на проблема filioque
Смарагд пише как пратениците на Карл Велики се оплаквали, че папа Лъв III създава проблеми само заради четири думи. Естествено, четири думи не са много. При все това вложеният в тях смисъл е такъв, че латинското, или франкското, християнство поело по такъв път в историята на теологията и църковната практика, който би бил далеч по-различен, ако франките си бяха направили труда да се вслушат по-добре в “гърците”.
Ще посоча някои от последиците, произтичащи от filioque, които представляват проблем и в наши дни. 1) Дори само повърхностен преглед към съвременната история на догмата и библеистиката разкрива куриозния факт, че протестанти, англикани, паписти и някои православни теолози приемат решенията на Първия и на Втория вселенски събор само формално. Това е така, защото между ученията на православните и арианите поне има известно сходство. Нещо, което не съществува обаче между православните и латините, по отношение на реалното явяване на Логоса на старозаветните пророци и тъждествеността на този Логос с въплътения Логос на Новия Завет. Това, както видяхме, била общата основа за дебатите при определянето дали Логосът, видян от пророците, е сътворен или несътворен. Именно тъждествеността на Логоса от Стария Завет и от Новия Завет представлява самата основа на ученията на всички римски Вселенски събори...
Радостта - гибел за скръбта
Този, който няма радост, не може ли да говори на Бога? Може.
След като и грешникът може, след като дори и еретикът може чрез “Господи, помилуй” да поиска от Бога да му дари Православието, то няма ли Бог да чуе скърбящия? Само че Бог нищо не може да направи за него, ако той не се откаже от своята меланхолия, не приеме в себе си радостта и не каже: “Господи, Господи, всичко си ми дал! Слава Тебе, Господи!” Тогава е възможно Бог да започне да му говори, да влиза в сърцето му и да го облекчава.
По-нататък свети Нил казва, че радостта е “видение на молещите се”; думи, изпълнени с духовен смисъл. Цяла година бихме могли да говорим за това “видение на молещите се”; то е онова, което търси човешката душа, когато се моли на Бога. Какво е търсил слепецът? “Какво искаш да ти дам?” - попитал Господ. “Да прогледам” - отговорил слепецът (Марк. 10:51). И другите слепци, както и Вартимей, когато Господ ги попитал: “Какво искате да ви сторя?” (Мат. 20:32-33), отговорили: “Да се отворят очите ни”. По хиляди начини се опитвал да възстанови душевното им зрение, за да им възвърне телесното. При положение, че Господ можел да им върне телесното зрение само чрез кимване, само чрез мисълта или намерението Си, или поне с едно докосване. Той ту се навеждал надолу (Йоан. 8:6), ту ги запитвал (Мат. 9:28; 20:32), ту пък правел калчица (Йоан. 9:6) и я поставял върху очите им. Защо? Защото искал през това време да се отворят очите на душата, слепият да повярва и да разбере защо му отворил очите на тялото. Да прогледаме - това искаме всички ние и за това се молим...
Разлика между Велик събор и Всеправославен събор
За разлика от поместния Свети Събор (Свети Синод - в богословски аспект думата събор е напълно еднозначна на синод), който се състои от местните архиереи и се свиква от най-старшия по чест - техния поместен Предстоятел и председател на Поместния събор (Св. Синод), Великият събор се свиква от най-старшия по чест измежду Предстоятелите на поместните Събори (=Св. Синоди) за разглеждане на теми, отнасящи се до цялата Църква. Това именно го и отличава от Всеправославния събор, който се провежда инцидентно по даден конкретен повод, тържествен или чрезвичаен, по покана на един или друг Предстоятел. И както на поместен Свети Синод може да не пристигнат всички синодали, така и във Великия синод може да не се включат всички поканени. Така е било още по времето на Вселенските събори (4-9 век) - както са се наричали тогава Великите събори, така е естествено да бъде и при тези занапред. Защото за Бога няма нищо по-противно от принудата: “Няма нищо да върша по принуда, макар и от силни на деня” (из клетвата при архиерейска хиротония). Понятието за Велик събор е тъждествено на понятието за Вселенски събор, т.е. Синод на архиереите от целия икумен. Първото название започва да измества второто едва след великата схизма от 11 век. Така например, св. Марк Ефески (15 в.) все още ползва названието Вселенски за Константинополския (Фотиевия) събор от 879 г., като го нарича в своите послания Осми вселенски събор. Докато сега за същия събор се ползва названието Велик събор. Великият събор, като свят Велик синод, се явява най-висшият авторитетен орган на Църквата и решенията му имат общоцърковна валидност за нейните членове...
